Мастилото съхне по листа смачкан
и букви, различни по форма,
редят се по жълтата страница.
И смисъл в тях има бегъл,
те просто се нижат без ред,
всяка една сама, отделена,
различна се чувства, сгрешена...
И перото прискръцва едва
и шума приглушен от листа
се разнася глухо в празната стая
на поетичната тъжна душа.
Това ехо, този стон поетичен,
се слива с шума от капки, вода...
Не! Не вода пада в празната стая,
а това са сълзи... на жена.
Те безшумно се раждат, кристални
и искрят от светлината едва
доловима, от разклатена свещ.
И следят своят път далечен
по копринено нежно лице,
и отронени падат на листа
върху черно, мастилено море.
И мислите плахи, изляти
върху бялата страница, скъсана,
размазват се. Неясни за света
остават чувствата й наивни.
ТЯ обича, ТЯ желае, ТЯ гори
като свещ, но с пламък по-хладен..
В душата й страдаща, няма
е заключена тайна... ТЯ страда...
О, небеса, помогнете...!!!
ТЯ умира от болка, от гняв...
Ръката и дрезгаво пише
и последните думи се редят.
ТЯ просто иска да обича,
да бъде разбрана, да не е сама...
Тишната в стаята я убива...
Тишина..тъмнина..Небеса!
ТЯ на Бог, на Бог се опира,
на този Бог, който я обрече
на тъмнина, страдалческа съдба.
На Бог, на царство небесно, което
отне й от живота радостта,
отне й правото да бъде щастлива,
отне й ВСИЧКО, отне й любовта,
а само тя я поддържаше жива,
душата..на ръба на пропастта...
О, не падай, опомни се ,момиче!
Не унивай, не извръщай глава!
Все още спасение има...
Заваля!
Прозорец...небе надвисва зловещо
и рони, натежало, сълзи на тъга...
Не! Не тъга, гняв се завихря
и буря, вятър....Крила!
ТЯ е ангел, сърцето и трепва,
желае да полети в дъжда,
да очисти душата си грешна
с нечия Божия сълза...
Но не дъжд озари я, а гръм.
Той удари я право в сърцето
и замря в НЕЯ всичко..Копнежа
по желанията, силна любов,
а останала беше надежда,
на устните й четеше се зов...
Светлина! Светлина появи се.
Дали това е Слънцето,
но рано беше, рано... Сутрин не е!
Та тъмно е! Два през нощта...
Светлина! Тя усилва се..да!
Ражда се, гаснеща, нова зора.
Красива е, бледа, примигваща,
с мамещи, цветни лъчи...
тя всепоглъща, озаява, искри...
Но тъмно е, отде идва тя,
от фенерите улични, сгушени...не,
от бледната свещ, от Луната?!
Гръм?! Гръм ли се спуска,
небето ли се разгневи така...
Гръм я погуби...Тя спи.
Сърцето й изгорено беше, безпощадно,
в огън от неземни огнища.
Тя спи... Непробуден сън,
но очите й виждат, сълзите й
те мълчаливо се стичат,
дъжд ли е това, или сълзи?!
Но навън спря, не вали.
Това са сълзи, но сладки са те,
сълзи на радост, капки благодат.
ТЯ намери щастие, любов, покоя
ТЯ отиде, влезе в рая...
ТЯ е ангел с неземна красота,
но застинала е тя сега...
студена, но сърцето й тупти,
ТЯ обича, ТЯ вече обича...
Думите й секнаха върху листа...
дихание, усмивка, поглед...
ТЯ е по-красива, по-щастлива,
вече не е сама, не е робиня
на тъмнината, на тъгата...
ТЯ вече обича, любовта изгори я,
внезапна, силна, изпепеляваща любов...
ТЯ сега стана робиня
на огнена страст, на греха.
ТЯ е ангел. Бог я прибра,
за да вечно да е щастлива.
ТЯ обича... ТЯ е жива... ТЯ е жена... Ot skorpi  :) {}{}{}